„Монро“ срещу „Донро“: историческа аналогия или подвеждащо сравнение? (анализ)
Сходство в целите, противоположност в средствата. Много общо или почти нищо общо?
Кратка ретроспекция
Доктрината „Монро“ (1823 г.) представлява първия системен опит на Съединените щати да формулират собствена сфера на влияние в международната система. Тя възниква в контекст, в който САЩ все още не разполагат с глобална военна или икономическа мощ и са принудени да търсят легитимация чрез принципи, а не чрез принуда.
Основните ѝ цели могат да бъдат обобщени така:
предотвратяване на европейския колониализъм в Западното полукълбо;
защита на независимостта на държавите в Латинска Америка;
неутралитет на САЩ по отношение на Европа.
Същностно доктрината „Монро“ има нормативен и декларативен характер. Тя не разчита на военна или икономическа принуда, а цели да установи правила и очаквания в международните отношения. В този смисъл тя въвежда норми като:
принципа на суверенитета;
неприкосновеността на държавите;
признанието на независимостта;
баланса на силите;
морално-политическата легитимност като основа на влияние.
Това я превръща в прото-институционален проект, при който нормите предхождат силата, а използването на сила е замислено като крайна, нежелана опция.
Доктрината „Донро“: силов реализъм вместо нормативен ред
Т.нар. доктрина „Донро“ (термин, използван аналитично, а не официално) представлява качествено различен подход. Тя се основава не на норми, а на пряка проекция на сила.
Нейните основни цели са:
защита на американското влияние от глобални конкуренти, най-вече Русия и Китай, в двете Америки;
избирателен неутралитет спрямо Европа;
контрол върху миграционни потоци, стратегически ресурси и критична инфраструктура.
Инструментариумът на тази доктрина включва:
икономическа принуда (мита, санкции, търговски ограничения);
едностранни политически действия;
военен натиск, когато се прецени за необходимо.
Легитимността тук не произтича от международни норми, а от способността за налагане на интереси чрез сила. Налице е открит скептицизъм към:
международните институции;
многостранните договори;
универсалните правила на международния ред.
Това е класически пример за суров реализъм, при който интересът доминира над правилата, а действията на САЩ не се нуждаят от морална или филантропска обосновка, свързана с демокрация или права на човека. Моделът може да бъде описан като избирателен изолационизъм, съчетан със силов реализъм.
Сходна цел, противоположна логика
И двете доктрини имат една и съща стратегическа цел – ограничаване на външното влияние в американската сфера на влияние, очертана още с доктрината „Монро“. В този смисъл те съвпадат единствено на макрониво – по очаквания краен резултат. Тук обаче сходствата приключват.
Основното различие между тях е концептуално и идеологическо. Доктрината „Монро“ изгражда американското влияние чрез норми, легитимност и принципи, докато доктрината „Донро“ го налага чрез принуда, икономически натиск и сила.
Поради това „Донро“ не може да бъде разглеждана като еволюция на „Монро“, а по-скоро като нейно концептуално отрицание.
Двете доктрини си приличат единствено по своята стратегическа цел – защитата на американската сфера на влияние. В процеса на реализация обаче те са теоретично и концептуално противоположни.
„Монро“ представлява нормативен и прото-институционален проект, възникнал в епоха без международни организации и без развита теория на либералния институционализъм. „Донро“, от своя страна, е израз на принудителен реализъм в условията на съвременната международна система.
Това ги прави не просто различни, а структурно противоречащи си модели на американската външна политика.
