„Монро“ срещу „Донро“: историческа аналогия или подвеждащо сравнение? (анализ)

Сходство в целите, противоположност в средствата. Много общо или почти нищо общо?

Кратка ретроспекция

Доктрината „Монро“ (1823 г.) представлява първия системен опит на Съединените щати да формулират собствена сфера на влияние в международната система. Тя възниква в контекст, в който САЩ все още не разполагат с глобална военна или икономическа мощ и са принудени да търсят легитимация чрез принципи, а не чрез принуда.

Основните ѝ цели могат да бъдат обобщени така:

предотвратяване на европейския колониализъм в Западното полукълбо;

защита на независимостта на държавите в Латинска Америка;

неутралитет на САЩ по отношение на Европа.

Същностно доктрината „Монро“ има нормативен и декларативен характер. Тя не разчита на военна или икономическа принуда, а цели да установи правила и очаквания в международните отношения. В този смисъл тя въвежда норми като:

принципа на суверенитета;

неприкосновеността на държавите;

признанието на независимостта;

баланса на силите;

морално-политическата легитимност като основа на влияние.

Това я превръща в прото-институционален проект, при който нормите предхождат силата, а използването на сила е замислено като крайна, нежелана опция.

Доктрината „Донро“: силов реализъм вместо нормативен ред

Т.нар. доктрина „Донро“ (термин, използван аналитично, а не официално) представлява качествено различен подход. Тя се основава не на норми, а на пряка проекция на сила.

Нейните основни цели са:

защита на американското влияние от глобални конкуренти, най-вече Русия и Китай, в двете Америки;

избирателен неутралитет спрямо Европа;

контрол върху миграционни потоци, стратегически ресурси и критична инфраструктура.

Инструментариумът на тази доктрина включва:

икономическа принуда (мита, санкции, търговски ограничения);

едностранни политически действия;

военен натиск, когато се прецени за необходимо.

Легитимността тук не произтича от международни норми, а от способността за налагане на интереси чрез сила. Налице е открит скептицизъм към:

международните институции;

многостранните договори;

универсалните правила на международния ред.

Това е класически пример за суров реализъм, при който интересът доминира над правилата, а действията на САЩ не се нуждаят от морална или филантропска обосновка, свързана с демокрация или права на човека. Моделът може да бъде описан като избирателен изолационизъм, съчетан със силов реализъм.

Сходна цел, противоположна логика

И двете доктрини имат една и съща стратегическа цел – ограничаване на външното влияние в американската сфера на влияние, очертана още с доктрината „Монро“. В този смисъл те съвпадат единствено на макрониво – по очаквания краен резултат. Тук обаче сходствата приключват.

Основното различие между тях е концептуално и идеологическо. Доктрината „Монро“ изгражда американското влияние чрез норми, легитимност и принципи, докато доктрината „Донро“ го налага чрез принуда, икономически натиск и сила.

Поради това „Донро“ не може да бъде разглеждана като еволюция на „Монро“, а по-скоро като нейно концептуално отрицание.

Двете доктрини си приличат единствено по своята стратегическа цел – защитата на американската сфера на влияние. В процеса на реализация обаче те са теоретично и концептуално противоположни.

„Монро“ представлява нормативен и прото-институционален проект, възникнал в епоха без международни организации и без развита теория на либералния институционализъм. „Донро“, от своя страна, е израз на принудителен реализъм в условията на съвременната международна система.

Това ги прави не просто различни, а структурно противоречащи си модели на американската външна политика.